Пиша, защото съм ви ядосан на всички. Пиша, за да съм щастлив | Орхан ПАМУК
Из Нобеловата тирада на Орхан Памук, 7 декември 2006 г.
...
Писателят е някой, който прекарва години в търпеливи опити да открие второто създание в себе си и света, който го прави това, което е. Когато приказвам за писане, първото нещо, което ми идва на разум не е разказ, стихотворение или литературна традиция, а човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и, самичък, поглежда вътре в себе си. Сред сенките построява един нов свят с думи. Този човек може да употребява пишеща машина, да се радва на улеснената работа с компютър или да написа с химикал върху лист хартия, както върша аз през последните 30 години. Докато написа, може да пие чай или кафе, да пуши. От време на време може да става от масата и да поглежда през прозореца към децата, играещи на улицата, и в случай че е късметлия към дървета и аспект, или може да гледа на открито към някаква черна стена. Може да написа стихотворения, пиеси или романи, като мен. Всички тези разлики идват откакто е изпълнена жизненоважната задача да се седне на масата и търпеливо да се вглъби в себе си. Писането е да превърнеш това вглъбяване в думи, да изследваш света, в който този човек минава, когато се отдръпна в себе си, и да го направиш с самообладание, дебелоглав и наслада. Докато седнал съм на масата си, с дни, месеци, години, постепенно добавяйки думи към празната страница имам възприятието, че сътворявам един нов свят, като че ли давам живот на този различен човек вътре в мен. По същия метод някой различен строи мостове, куполи, камък по камък. Камъните, които използваме ние писателите са думите. Докато ги държим в ръцете си, усещайки по какъв начин всяка една от тях е обвързвана с другите, гледайки ги, от време на време от разстояние, от време на време съвсем милвайки ги с пръсти и с върха на писалките си, претегляйки ги, премествайки ги, година след година, търпеливо и с вяра сътворяваме нови светове.
Тайната на писателя не е вдъхновението – защото в никакъв случай не е ясно от кое място идва – а неговата непримиримост, неговото самообладание. Тази прелестна турска сентенция – да изкопаеш бунар с игла – ми се коства е казана тъкмо за писателите. В старите приказки обичам търпението на Ферхат, който копае през планините, с цел да стигне до любовта си – и това го разбирам. В романа ми, Името ми е Червен, когато пишех за старите персийски миниатюристи, които са рисували еднакъв кон с една и съща пристрастеност в продължение на години, запомняйки всеки щрих, тъй че са можели да пресъздадат този хубав кон даже със затворени очи, знаех, че в действителност приказвам за писателската специалност и за моя личен живот. Ако писателят желае да опише личната си история – да я опише постепенно, като че ли е история за други хора – в случай че желае да почувства силата на историята по какъв начин се надига в него, в случай че желае да седне на масата и търпеливо да се отдаде на това изкуство – на този поминък – първо би трябвало да му е дадена някаква вяра. Ангелът на вдъхновението (който постоянно навестява някои и съвсем в никакъв случай други) избира обнадеждените и уверените, и тъкмо когато писателят се усеща най-самотен, когато се съмнява най-силно в напъните си, фантазиите си, и полезността на писанията си – когато си мисли, че неговата история е единствено неговата история – тъкмо в тези моменти ангелът взема решение да му разкрие истории, облици, фантазии и сънища, които биха извадили нескрито света, който той желае да построи. Когато обърна взор обратно към книгите, на които съм посветил целия си живот, най-вече съм сюрпризиран от тези моменти, когато съм почувствал, че изреченията, фантазиите и страниците, които са ме предиздвикали да се усещам възторжено не са плод на моето въображение, че някаква друга мощ ги е разкрила и обилно ми ги е предоставила.
...
Както знаете, въпросът, който най-често ни задават на нас писателите, обичаният въпрос е „ Защо пишете? “ Аз пиша, тъй като имам вродена потребност да пиша! Пиша, тъй като не мога да правя естествена работа като другите хора. Пиша, тъй като желая да чета книги като тези, които пиша. Пиша, тъй като съм ви сърдит на всички. Пиша, тъй като обичам да седнал съм в стаята и да пиша по през целия ден. Пиша, тъй като мога да взема присъединяване в действителния живот единствено като го трансформира. Пиша, тъй като желая другите, всички вие, целия свят, да знае какъв живот сме водели и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, тъй като обичам миризмата на хартия, химикалка и мастило. Пиша, тъй като имам вяра в литературата, в изкуството на романа, повече в сравнение с имам вяра в каквото и да е друго. Пиша, тъй като ми е табиет, пристрастеност. Пиша, тъй като ме е боязън да не бъда пропуснат. Пиша, тъй като обичам славата и интереса, които донася писането. Пиша, с цел да бъда самичък. Може би пиша, тъй като се надявам да схвана за какво съм толкоз сърдит на всички ви, толкоз доста, доста сърдит. Пиша, тъй като обичам да бъда четен. Пиша, тъй като един път почнал разказ, есе, страница, желая да завърша. Пиша, тъй като всички чакат от мен да пиша. Пиша, тъй като имам вяра по детски в безсмъртието на библиотеките и в метода, по който книгите ми стоят на лавицата. Пиша, тъй като е вълнуващо да превърнеш всичките хубости и благосъстояния на живота в думи. Пиша не с цел да опиша история, а с цел да съчиня история. Пиша, тъй като желая да избягам от тревожното възприятие, че има място, където би трябвало да отида – просто като в сън – само че не мога да стигна до такава степен. Пиша, тъй като в никакъв случай не съм успявал да бъда благополучен. Пиша, с цел да съм благополучен.
Превод от турски на британски: Морийн Фрийли, превод от британски на български: Надежда Тороманова, изд. „ Балкани “
Източник:
Снимки: orhanpamuk.net
